http://Landmarks-Bulgaria.com/bioraznoobrazie Растителен и животински свят в България! Landmarks-Bulgaria.com 60 bg-BG pyovchevski@gmail.com http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=48 Latrodectus tredecimguttatus или черният отровен паяк,макар и на много малко места, се среща и в България.Живее в равнинните места - из нивите, ливадите, стърнищата и осбено в затревени необработени земи, угари. Може да бъде намерен в навесите, оборите и даже в жилищата на хората. Той е нощно животно. Женските са опасни за хората и за множество домашни животни. Хапе, когато бъде раздразнен.Преди стотина години ареалът му е бил доста широк,особено в степните райони на Добруджа,но днес силно въздействащия антропогенен фактор го е изтласкал само на едно място в страната ни-долното течение на река Марица.

Гръбно е черен,а гръбната страна на опистосомата или коремчето има червени или оранжеви петна.Мъжките достигат от 4 до 7 mm,а женските са по-едри(15-20mm).Достоен родственик на американската и австралийска Черни вдовици,защото притежава силна и опасна отрова,в която основната съставка е латротоксина.Дори и в малки дози този невротоксин може да навреди сериозно на организма.Ухапването на това малко, топчесто и много красиво паяче е силно болезнено с нервно паралитично въздействие върху някой животни,а у човека поразява нервната и кръвоносна с-ма.Интересен е факта,че едно от малкото животни резистентни на отровата на Latrodectus tredecimguttatus е овцата,която пасейки из ливадите и нивите ,унищожава местообитанията на паяка.Храни се с насекоми и е важен екологичен регулатор унищожавайки селскостопански вредители(скакалци и др) ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=47 Еделвайс от немски Edel - благороден, Weiss - бял (на латински Leontopodium - "Лъвска лапа") е род многогодишни тревисти растения от семейство Сложноцветни. Над 30 вида защитени високопланински растения. Срещат се в Европа и Югозападна Азия. В България расте само един вид в Пирин и Стара планина и Мальовишкия дял на Рила. Изображението на растението е емблема на Българския туристически съюз (БТС). Стъблото на цветето е високо до 20 см, туфесто и покрито с власинки. Листата са силно стеснени, прикрепени са към стъблото без дръжки и са покрити с бели копринени власинки. Долните листа са по-големи, а нагоре постепенно намаляват.

Еделвайсът расте по недостижими места във високопланинските райони.По света има повече от двадесет вида еделвайс,като в Европа се срещат само два.Най-рядките видове по света са от Еверест и от Хималаите.Изложен е на силно прегряване от слънчевите лъчи. Власинковите клетки задържат въздух, наситен с водни пари и така се намалява изпарението от листата. От другата страна, власинковата покривка действа като "слънчобран" - намалява поглъщането на слънчевата топлина.

Еделвайсът цъфти през Юни-Август. Цветовете му приличат на звездичка с около 10-12 листенца, наредени в кръг. Това не са цветни, а стъблести листа. Ако се разгледат под микроскоп или лупа, ще се забележи, че са покрити със сребристи власинки (трихоми), които са така усукани и сплетени, че маскират зеления цвят на листата. Тези власинки са мъртви клетки с въздушни клетъчни празнини и когато светлината се отразява от тях, изглеждат сребристобели. Еделвайсът се изсушава и използва за украса, тъй като запазва красотата си дълго време. Може да се отглежда в саксии.Расте върху варовити почви. Пчелите го обичат заради медоносните цветове, макар че го намират рядко. Поради безразборното бране има опасност еделвайсът да изчезне от нашите планини, затова късането му е забранено със закон и растението е включено в "Червената книга на България".

Цветовете на еделвайса се използват в медицината за приготвяне на лекарства против болести на белите дробове, сърцето и др. B Стара Планина специално за опазването му е създаден резерват "Козя стена". ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=46 Бук (Fagus) е род листопадни широколистни дървета, разпространени в Северното полукълбо. Родът наброява около 10 вида. На български името се среща и в женски род - бука.

Характерни особености на всички тях са сивата гладка кора и едрите, вретеновидни кафяви пъпки със заострен връх. Листата им са прости, с къса дръжка, разположени последователно по клонките. Те са разнообразни по форма - яйцевидни (т.е., най-широки в долната част), елипсовидни (най-широки в средата) до обратно-яйцевидни (най-широки в горната част). Имат по няколко двойки (от 5 до 12-14) успоредни странични жилки. Цветовете са еднополови. Мъжките са събрани в сферично съцветие, а женските по няколко на обща дръжка. Опрашването е от вятъра. Плодовете са разположени по 1-2, рядко повече, в плодна купула (лат. cupula). След узряване на плодовете, купулата се разпуква на четири дяла и плодовете опадват. Те са тип "орех", с кафява вдървеняла обвивка, тристенни и тъй като са много специфични, имат собствено название "букови жълъди". Вътрешната част "ядката" е богата на скорбяла и мазнини и с приятен вкус. Съдържат алкалоиди (фагин и др.), поради което, ако се консумират сурови в по-голямо количество, могат да предизвикат опиянение. Плодовете служат за храна на много видове горски животни.

У нас се срещат два вида: обикновен бук (Fagus sylvatica) и източен бук (F. orientalis). Източният бук се среща само в Странджа планина, Източна Стара планина и отчасти в Източните Родопи, а обикновеният - в останалите части на страната. Поради ценната си дървесина, видовете имат важно стопанско значение, а поради факта, че заемат обширни територии, имат средообразуваща роля.
]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=45 Кафявата мечка е най -едрият хищник в България.Тя е от семейство Мечкови/Ursidae/.Има късо, но огромно тяло с малки очи и къси уши, рошава козина, която варира от тъмнокафява до светлокафява.

Кафявата мечка живее в горски местности. Въпреки че изглежда тромава, на кратки разстояния може да тича с 45 километра в час.

Храни се с корени, жълъди и млади треви. Обича горски ягоди, малини и боровинки, диви ябълки, сливи, круши, дини и мравки. През лятото кафявите мечки прекарват много време в хранене, като имат нужда от 14 килограма храна на ден. По-голямата част от зимата прекарват в сън в леговищата си. Живеят от натрупаните през лятото тлъстини, но ако огладнеят, излизат навън. Когато храната не стига , мечките нападат.

Малките мечета се раждат по време на зимния сън на мечката. Женската ражда през 2-3 години от 1 до 3 малки, които в началото са слепи и голи и тежат едва по 350 грама.Те бозаят мляко от майка си докато станат на 3 месеца и порастват много бързо. През пролетта излизат навън да играят и да се учат да се бият и ловуват. Малките кафяви мечета растат много бързо - през първата година след раждането си малкото увеличава размерите си почти 200 пъти. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=44 Дивата коза се среща по високите планини в Европа (включително България) и някои ограничени части на Азия. Ареалът й на разпространение обикновено се намира между 800 и 2500 m надморска височина. Дивата коза е един от малкото истински европейски диви бозайници. Числеността й у нас е около 2 000 бр.

Общи сведения
Козината на дивата коза през лятото е къса и гладка, а на цвят е светлокафява или червеникавокафява. През зимата тя става шоколадово кафява, а космите по гърба нарастват до 10-20 сm. Долната страна е светла. Обикновено краката са по - тъмни. Има малка брада. Челюстите, бузите и носът са бели. От окото до муцуната преминава черна ивица.

Дължина на тялото - 110-135 сm; височина при холката - 75-90 сm; тегло - 35-50 kg (мъжкия) и 30-42 kg (женската); дължина на опашката - 3-4 сm; полов диморфизъм при дивата коза е много слабо изразен. Рогата на дивата коза са къси и куковидноизвити накрая. Всяка година се образува по един пръстен, като по този начин може да се определи възрастта на дадения индивид.

Начин на живот и хранене
Дивата коза се катери отлично по стръмни и скалисти участъци с голяма сигурност и прави огромни скокове над планински пропасти. Не съществува друго животно, което може да й съперничи в ловкост и скорост на придвижване по планинските терени. Естествените й неприятели не могат да я застигнат в преследване, само скалният орел може да залови съвсем млади диви кози. Нощем дивата коза се оттегля и почива в скрити и трудно достъпни места, откъдето на зазоряване излиза да пасе до обед, когато отново се скрива на някое сенчесто място, за да почива. Обикновено привечер, излиза да се храни отново. Зимно време търси храна цял ден. Дивите кози водят заседнал начин на живот, като само понякога, при лошо време, слизат малко по-ниско в горите, но въпреки това предпочитат добре познатите им пътеки и райони. Най-често женските и малките се събират на малки групички или стада, а мъжките се движат сами. Малките не се раждат никога в горски участъци, както и битките между мъжките не се провеждат в такива. По време на размножителния период, мъжките заемат определена територия, която маркират със секрет от основата на рогата си, който натриват на ключови места. Ако се появи съперник, собственикът на територията започва демонстративно да трие рогата си в най-близкия храст, като ако това не помогне, уринира по границата на територията си. Срещата между съперниците най-накрая завършва с битка, в която рогата се превръщат в опасно оръжие. В природата рядко се стига до сериозни наранявания по време на тези битки, за разлика от отглежданите на затворено диви кози, при които победеният няма пространство за бягство и често бива наранен сериозно от победителя.

Храни се с всякаква храна от растителен произход, зимно време изкопава корени и яде също така мъх, лишеи и пъпки. Живее до 18-25 години. Най-големите неприятели на дивата коза са скалният орел, рисът, мечката, вълкът и лисицата. Най-развити при нея са слухът, зрението и обонянието.

Размножаване
Половата зрялост при дивата коза настъпва при женските на 2,5 - 3 годишна възраст, а при мъжките на 3,5 - 4 години. Бременността трае около 25-27 седмици. Малко преди раждането женските се отделят от стадото и раждат в някое закрито място, обградено от дървета, едно, много рядко, две малки. Те се раждат напълно развити и могат да се придвижват самостоятелно. Кърменето трае около 6 месеца, но козлетата много преди това започват да се хранят с растителна храна.

Стопанско значение
До неотдавна в нашата страна дивата коза бе чест ловен обект, но в наши дни, числеността й е крайно ниска и е защитена от закона. Отсрелът е на квотен принцип и то само подборно, при строг контрол. Трофейна стойност имат рогата й. Предлагат се екземпляри от 80 до 105 т. по СIС. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=43 Това е едно най - студоустойчивите влечуги в света. Достига до около 55 см. Има дебело и масивно тяло с черна зигзагообразна или ромбична шарка по гърба. Срещат се и по - тъмни екземпляри, като у нас не са изключение и напълно меланистични животни (т.е. черни). Среща се от Западна Европа до Далечния Изток и от Средиземноморието до Полярния кръг. На Балканския полуостров усойницата е глациален реликт и се среща в изолирани области, главно в планините до надморска височина 2700 м.н.в. (при връх Мусала). У нас са регистрирани два подвида - V. b. berus et V. b. bosniensis. Усойницата се среща в разнообразни местности - сипеи, каменисти склонове, по краищата на горите и други, както и във влажни местности, като мочурища и край потоци, езера и вирове.

Основната и храна са дребни бозайници, като мишки, полевки и земеровки, както и гущери. Понякога улавя слепоци и дори къртици, както и земноводни - жаби, тритони и дъждовници. Наблюдавани са случаи, в които яде птици и яйцата им, като се изкачва по храстите до гнездата. Малките се хранят с дребни бозайници, малки гущери и жаби, както и насекоми, червеи и паяци. Усойницата е ражда малките (7 - 30) в края на август, началото на септември.

Не е агресивна, дори може да се каже, че е страхлива змия. Хапе, само, в изключителни случаи, когато я настъпите, например. Локалните симптоми при ухапване включват незабавна и силна болка, последвана след няколко минути (в някои случаи до половин час) от подуване и изтръпване. След няколко часа болката може да се разпространи, заедно с повишена чувствителност. Могат да се появят червеникави петна и целият крайник да се подуе до 24 часа. Подуването може да се разпространи по торса, а при деца - по цялото тяло. Системните симптоми, вследствие на анафилактика, могат да бъдат тежки. Могат да се проявят до 5 минути след ухапването или да се забавят с часове. Те включват гадене и повръщане, коремни колики и диария, инконтиненция, потене, треска, тахикардия, световъртеж, загуба на съзнание и други. Ако не се третират, тези симптоми могат да се задържат до 48 часа. В тежки случаи може да настъпи сърдечна недостатъчност. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=42 Народното му име е кръстат орел и е една от най-големите български птици. Размахът на крилата му достига до 2 метра. Оперението на възрастните е тъмнокафяво, а главата е белезникаво - жълта и отдалеч изглежда бяла. Затова в някои райони на България го наричат белоглав орел. Младите са жълто-кафяви, като с увеличаване броя на годините им постепенно придобиват оперението на възрастните. В миналото хората са го смятали за свещена птица. Вярвали са, че прогонва буреносните облаци и пази нивите от градушки. Никой не го е преследвал и той е бил една от най - често срещаните грабливи птици по нашите земи.

Днес Царският орел (Aquila heliaca) е застрашен от изчезване в глобален мащаб . Включен е в Световния Червен списък на IUCN. В България досега са открити само 16 гнезда.

Предполага се, че общият брой на двойките е около 25. Повечето от тях са в Сакар, Странджа, Източните Родопи. Двойката е силно привързана към гнездовата територия, като някои от гнездовищата са заемани от царския орел в продължение на векове. Гнездото се строи от двете птици и е разположено на дървета на височина от 7 до 26 м от земята. Дърветата, върху които гнездят двойките, са разположени в покрайнини на гори, обикновено в съседство с горски пасища и поляни. Предпочитаното дърво е тополата , но гнезда са установени и върху дъб и бор.

Царският орел е моногамен. В края на март и началото на април женската снася обикновено 2 яйца. Мътят и двете птици, като мътенето започва веднага след снасянето на първото яйце. Инкубационният период продължава 43 дни. Малките напускат гнездото в края на юли и началото на август. Известно време те се връщат за нощуване в него или остават наоколо, защото родителите продължават да ги хранят.

Макар в България и Източна Европа царският орел да се храни предимно с лалугери, той не е специализиран хищник и, в някои части на ареала му, лалугерът не е основна жертва. Царският орел ловува по открити терени - пасища, ниви, голи хълмове. Най-често птицата оглежда, понякога в продължение на часове, ловната територия от предпочитана наблюдателна точка (сухо дърво, сух клон, едър камък, ниска скала и др.).При забелязване на жертва я атакува със стремителен нисък полет. В места с изобилие на лалугери орлите периодично се спускат с бръснещ полет на сантиметри над участъците с най-голяма гъстота на гризачите. В някои случаи царски орли могат да бъдат наблюдавани да изчакват жертвите си кацнали непосредствено до входовете на укритията им.

Лалугерът е важна част от хранителния спектър на Царския орел в Централна и Югоизточна Европа. Макар че орлите могат да превключват и на други жертви, липсата на плячка е причина за нисък гнездови успех. В последните десетина години сериозна заплаха е и масовото изсичане на тополите. В България гнездата на царските орли са основно на тополи, тъй като те обикновено са единствените високи дървета, оцелели в ниските части на страната. От 16 известни гнезда, 13 са на тополи. Засиленото търсене на тополова дървесина за износ предизвика широко мащабна както законна така и незаконна сеч.

Днес всички видове грабливи птици са защитени от закона. За много от тях обаче е късно. Някои, като брадатия лешояд, вече са изчезнали напълно от фауната на България. Други, като царският орел и ловният сокол, са на границата на изчезването. Все още обаче бракониерите вдигат пушки срещу грабливите птици, за да ги превърнат в грозни препарати, или просто за да изпробват точността си. Модата да се излагат ловни трофей в гостни и заведения взема най-много жертви. Наистина е жалко и проява на много лош вкус птиците, символ на величие и почитани от нашите деди, да се превръщат в закачени по стените чучела. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=41 Благородният елен е разпространен из цяла Западна, Централна и Средна Европа и в европейската част на бившия Съветския съюз - Кавказ, Крим и Централна и Източна Азия и др. У нас през XVIII и XIX в. успоредно с изсичането на горите, той е бил поголовно унищожен и само благодарение на изкуственото му разселване, сега се среща в цялата страна в Стара планина, Средна гора, Странджа, Родопите, Рила, Сакар, Осогово, из горите на Добруджа, Лудогорието и др. Той предпочита високостъблените широколистни и смесени гори, в които има обилен подлес от меки и широколистни дървета и храсти. В иглолистните се задържа, кагато подлесът е богат с широколистни видове.

Благородният елен е вторият по големина от европейските елени. При мъжките, наречени рогачи, дължината на тялото е средно 250 см, височината при холката е около 152 см, а средното тегло е 235 кг. Женските (кошути) са по-дребни.

През лятото козината на благородния елен е къса и червеникавокафява, през зимата потъмнява до сивокафява. Малките еленчета са с петниста козина и често лежат на земята, така че са много трудно забележими. Рогата на благородния елен са импозантни – достигат до 91 см и тежат до 3 кг всеки. Сменят се всяка година. Опашното огледало е жълтеникаво. Този царствен вид е активен привечер, през нощта и рано сутрин. Обича да се търкаля в тинята. Извън периода на разгонване, мъжките образуват малки групи. Кошутите с рожбите си живеят на отделни немногобройни стада. В древността благородният елен е бил смятан за помощник на шаманите – съществуват много негови изображения и пластики в пещери, скални навеси и даже в църкви от Средновековието. Според легендите, веднъж в годината – на празника Свети Константин и Елена, той сам идвал при хората, за да бъде принесен в жертва. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=40 Сребристата чайка има светло оперение. Гърбът и крилата са сиви, като най-дългите махови пера са черни, с бели петна по върховете. Останалите части на тялото са бели. Няма полов диморфизъм. Младите екземпляри имат кафяво оперение с петна.

Много разпространена е по Българското Черноморие и особено в градовете. Препитава се край кофите за боклук, храни се с всичко, което става за ядене, изхвърлено от хората, но най-много обича риба. Сребристата чайка е постоянна и скитаща птица. Обитава Черноморското крайбрежие. Рядко се среща и край водни басейни във вътрешните части на страната. Сребристата чайка е всеядна птица. Основната й храна са рибите, които лови по повърхността на водата. Когато открият пасажи от риба, чайките се събират на ята от няколко десетки екземпляра. Понякога разнообразява храната си с мишевидни гризачи - лалугери, мишки, полевки, водни плъхове и други. Често се храни и с умрели риби, ракообразни и растителни отпадъци, изхвърлени от морето.

Рамножителният период започва през март. Гнезди по покриви на сгради, по скали и рядко по пясъка далеч от селищата. Гнездото си прави от клони и трева. Женската снася 2 - 4 сивосинкави яйца с тъмносиви и тъмнокафяви петна, които мъти заедно с мъжкия около 3 седмици. Родителите хранят малките с риба, като повръщат полусмляната храна в човката на малкото или на земята и то я поглъща оттам. Малките са много лакоми. Те нарастват бързо и след 40 - 45 дни правят първите опити да летят. През есента цялото семейство напуска гнездото и скита по крайбрежието, а понякога и десетки километри навътре в страната. През зимата се завръщат отново в крайбрежните селища. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=39 Рибарката е отличен въздушен маратонец. Удълженото и грациозно тяло на тази великолепна птица, прилича на тялото на чайката, но е по – дребно и завършва със силно раздвоена опашка; тя лети с малки и съвсем равномерни помахвания на крилата си. Тези няколко характерни белега са причина в някои страни рибарката да бъде наричана морска лястовица. При повечето видове гърбът и горната част на крилата й са сиви, останалото тяло е бяло, а главата – отчасти черна.
Когато рибарката забележи плячка по водната повърхност, тя се спуска отвесно с главата напред, гмурва се и излиза почти на часа, стискайки в човката си уловената риба. Най – разпространеният вид е речната рибарка, която се среща в цялото Северно полукълбо. Някои от тези птици са големи пътешественици. Арктичните морски лястовици прелитат над западните брегове на Европа и Африка. Една от тези рибарки за 90 дни е прелетяла 14 000 км, а това е повече от 155 км на ден!

Обратно на рибарката, морелетникът има тромав летеж и широки крила. Общо взето, оперението му е кафяво със светло петно в основата на маховите пера. Големият морелетник изглежда тромав, когато извършва кръстосващ полет; когато обаче се спусне към някоя птица, той проявява чудесна пъргавина и завидна скорост. Извън размножителния си период големите морелетници кръжат сами над морето. Те са неуморни спътници на корабите.

Морелетниците строят гнездата си във вдлъбнатини с формата на леген, като ги застилат леко и ги обграждат с растителни останки. Те гнездят винаги на открито, за да могат да виждат надалеч. Женската снася две яйца със зеленикав, меслинов или кремав оттенък, изпъстрени с тъмни петна. Мъжкият и женската се сменят при мътенето. От 6 до 8 седмици след излюпването малките плучават храна от родителите си, а после излитат сами.

Големият морелетник живее около Северния и Южния полюс, но зимува в по – топлите океански ширини. Между представителите на двата пола няма разлика в окраската, но, независимо от пола, окраската се променя. Забелязани са индивиди със светли пера, други – с тъмни. Досега този странен факт не е обяснен.

Речната рибарка снася 2 – 3 яйца в нещо като ямка, която си издълбава в пясъка. Малките напускат скоро гнездото, но не отиват далеч. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=38 В местността Каваците расте изключително рядко срещаното растение - Пясъчна лилия (лат.: Pancratium maritimum) - наричана още “Царицата на цветята” или "Морски нарцис". Произходът на Пясъчната лилия е от Средиземно море (среща се и по морските брегове в Западен Кавказ, Канарските острови и в тропичните области на Азия и Африка), а в България, освен в резервата "Пясъчна лилия" в Каваците, може да се види главно в местностите Иракли и Аркутино, между Ахтопол и Резово, както и в резервата "Ропотамо".

Pancratium maritimum е защитено природно явление. Пясъчната лилия е многогодишно тревисто луковично растение, което се отличава с шестлистен околоцветник и коронка. Обикновено Пясъчната лилия цъфти през юли и началото на август - с изящните си снежно бели цветове с много фин аромат. Особено е, че растението може да използва дори солена вода. Обикновено от няколко луковици се образуват големи зелени туфи от листата на височина до 70 см. През септември по пясъка могат да се видят малки черни въгленчета - това са семената на пясъчната лилия. Ако те успеят да бъдат заровени в пясъка от вятъра или прилива, много е вероятно от тях да поникнат нови растения. Както всички амарилиси, растението може да се размножава и с луковици. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=37 Блатната костенурка е застрашен подвид, силно уязвим от антропогенни въздействия! Разпространение: Среща се из Струмската долина (Петрич, селата Левуново , Старчево и Марикостиново, Благоевградски окръг), блатата североизточно и югозападно от Свиленград [1], Източни Родопи (с. Мандрица, Кърджалийски окръг). Южното Черноморско крайбрежие (Ахтопол, долното течение на Резовска река [1]). Българските популации очертават северната граница на ареала на вида, който обхваща Южна Европа, Северозападна Африка и Предна Азия [2, 3]. Численост. Около 500- 1500 екз. в известните находища (без Резовска река).

Местообитаване
Обрасли с растителност бавно течащи или застояли водоеми до 200 м надм. в. — блата (вкл. разливи на термални извори), полусолени речни лимани, долове сьс застояла вода; вторично микроязовири, отводнителни канали. На повечето места обитава заедно с обикновената блатна костенурка (Emys orbicularis). Размножаване: У нас все още не е изучено. В екземпляр от Свиленград са намерени осем напълно готови за снасяне яйца в края на май [1]. В североизточната част на ареала снася 2-3 пъти годишно по 8-10 яйца. Инкубационният период е около 90 дни. Половата зрелост настъпва на 10—11 годишна възраст [3].

Фактори, влияещи отрицателно на развитието на блатните костенурки са пресушаването на блатата (Старчево, Свиленград), събирането им от курортисти (Ахтопол) убиването на уловените екземпляри.

Взети мерки за опазване
Защитен вид от ЗЗП/1962 г. Предвидено е и глоба в размер на 75 лв за унищожен екземпляр.

Необходими мерки за опазване
Обявяване за защитени находището при Ахтопол и дола Урурдере стри Свиленград. Забрана на риболова в микроязовира на р. Топракдере при Свиленград. Запазване на сегашното състояние на блатата при Марикостиново, Старчево, Левуново и „Карчовия дазлък" при Свиленград. Популяризиране на природозащитния статус на вида сред риболовците от селищата.
]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=36 Голям стрелец (синурник, кравек, сивяк)
Coluber jugularis

Това е най-дългата наша змия. Достига, макар и рядко, до 190 - 204 см (не е изключено да се намерят екземпляри, дълги и до 220-230 см). Среща се доста често навсякъде из страната до към 800 м н.в. (като изключение до 1580 м н.в.). Познава се по черно - сивото до сребристосиво тяло, всяка люспа има светло размито надлъжно петно по средата. Коремът е бяложълт до оранжевожълт, главата е с ръждивокафяви отенъци. Храни се с дребни бозайници, гущери, птици, дребни змии. Малките се хранят и с насекоми. Яйцеснасящ вид. На смока - стрелец най-често се приписват легендите за смучене на мляко от крави и кози, удушването на хора, изпиването на очите на жертвата и други творби на фантазията. При отбрана хапе до кръв, но не е отровен. Не е защитен.

Това е най – голямата змия, която се среща в България. Дължината й достига до 2,4 м. Големият стрелец, който спада към групата на смоковете, не е отровен.

Гръбната страна на тази змия е най – често сиво – черна до сиво – жълта, а коремната е жълта. Поради това наричат големия стрелец понякога и жълт смок. В млада възраст тази змия е ореховокафява на цвят, изпъстрена с черни петна.

Големият стрелец е разпространен в по – ниските части на цяла България. Среща се в разнообразни местности – сред ниви, ливади, лозя, редки храсти, полски гори и др. в миналото често е бил виждан в синурите между нивите, поради което е наречен общ синурник. В нашите планини големият стрелец се изкачва докъм 800м н.в.
Жълтият смок е силна змия, която е активна денем. Храни се с мишки и други дребни гризачи, гущери, птички и по – дребни змии. Когато човек иска да хване големи стрелец, той ожесточено се брани, като се хвърля срещу нападателя, съска и хапе до кръв (оттам и името стрелец).
Женският голям стрелец снася през втората половина на юни или началото на юли 7 – 15 яйца под листа, сено, слама и пр. Малките смочета се излюпват от яйцата към края на август или септември.

Големият стрелец зимува в различни убежища на сушата, като понякога на едно и също място се събират десет и повече екземпляри.
Тази най – голяма наша змия е полезно животно, защото унищожава мишки, полевки и други вредни гризачи.
]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=35 Родът на блатното кокиче Leucojum aestivalis включва 12 вида многогодишни растения. Среща се по мокри, засенчени места и покрай реки, както и във влажни лонгозни гори. У нас вирее в югоизточната част на страната - Бургаско, Сливенско, Ямболско. В този район се отглежда и като декоративен вид под наименованието гергьовско кокиче, сазово кокиче, дремавче, жабешко лале и други. Цветето обаче е много красиво и оригинално, не случайно през последните години се търси изключително много от любителите градинари в цял свят като декоративен вид.

Едни от най - хубавите сортове блатно кокиче са създадени в Холандия.
Луковиците на блатното кокиче достигат големина до 3 см в диаметър. Цъфти през април - май. Цветоносите са слабо сплеснати, кухи. Достигат до 60 см височина. Носят от три до седем наведени надолу цветчета. Те са по - едри от тези на обикновеното кокиче. Околоцветникът се състои от шест еднакво дълги бели листчета, със зелено петънце на върха. Сред тях се намират тичинките. Заради нектара пчелите масово посещават цветовете.

При засаждане единственото условие е влагата в почвата да е изобилна. Тъй като всяка година се образуват нови луковички, за да не издребняват растенията, през 4-6 години трябва да се прореждат. Поставят се на разстояния 20 х 15 см. През цялата есен е подходящо време да се засади в градината.

]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=34 Родът на блатното кокиче Leucojum aestivalis включва 12 вида многогодишни растения. Среща се по мокри, засенчени места и покрай реки, както и във влажни лонгозни гори. У нас вирее в югоизточната част на страната - Бургаско, Сливенско, Ямболско. В този район се отглежда и като декоративен вид под наименованието гергьовско кокиче, сазово кокиче, дремавче, жабешко лале и други. Цветето обаче е много красиво и оригинално, не случайно през последните години се търси изключително много от любителите градинари в цял свят като декоративен вид.

Едни от най - хубавите сортове блатно кокиче са създадени в Холандия.
Луковиците на блатното кокиче достигат големина до 3 см в диаметър. Цъфти през април - май. Цветоносите са слабо сплеснати, кухи. Достигат до 60 см височина. Носят от три до седем наведени надолу цветчета. Те са по - едри от тези на обикновеното кокиче. Околоцветникът се състои от шест еднакво дълги бели листчета, със зелено петънце на върха. Сред тях се намират тичинките. Заради нектара пчелите масово посещават цветовете.

При засаждане единственото условие е влагата в почвата да е изобилна. Тъй като всяка година се образуват нови луковички, за да не издребняват растенията, през 4-6 години трябва да се прореждат. Поставят се на разстояния 20 х 15 см. През цялата есен е подходящо време да се засади в градината.

]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=33 Белият щъркел е добре позната и разпространена птица навсякъде у нас, която само в редки случаи се смесва с черния щъркел.

 Белият щъркел обитава по-голяма част от селищата в страната, като най-многобройни са гнездата му по Дунавското крайбрежие, оризищата в Тракийската низина и западните окрайнини на Мандренското езеро. Той не се среща в планинските части, които имат силно изразено вертикално разчленение на релефа. През последните години се забелязва известно отдръпване на този вид от полупланинските райони , както и от някои селища на Добруджа, Западна България и Родопите. Намаляването в числеността на вида се дължи до голяма степен на пресушаването на влажни зони у нас, чиято площ сега не е повече от 200 квадратни км (докато в началото на века е била десет пъти повече), на замръзването и коригирането на реките и др. Известен дял за намаляване броя на щъркелите има прякото им преследване от някои собственици на сгради и дворове, където има гнездящи двойки. Това се потвърждава и от увеличеният брой щъркелови гнезда, построени по покриви на обществени сгради или дървета, в обществени места - училища, читалища, църкви, общински съвети и др. На малцина е известно, че щъркеловите гнезда са своеобразна държавна собственост и че те може да се разрушават само след съответното разрешение и построяване на ново изкуствено гнездо близо до старото. Женската снася 2-5 бели яйца. Храната на белия щъркел е изключително разнообразна-земноводни, влечуги, гризачи, дребни птици и др.

 По време на миграциите белите щъркели от източната половина на Европа пресичат територията на нашата страна по протежение на цялото ни Черноморско крайбрежие. В резултат от изследванията е установено, че техният брой всяка есен е стотици хиляди. През зимата се срещат у нас само ранени или болни птици, неспособни да се придвижат до традиционните зимовища. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=32 Обикновената шипка (Rosa canina) е вид диворастяща роза. Тя представлява многогодишен, бодлив, силно разклонен храст със стъбла, достигащи 1 до 5 m дължина. Шипката цъфти през месеците май до юли, цветовете са бледорозови до бели с диаметър 4 - 6 cm и с по пет венчелистчета. Плодовете (шипки) узряват през есента и са овални, червено-оранжеви, с размер 1-2 cm, месести, пълни с множество космати семена.
Най-често се използват плодовете на шипката, които природата е превърнала в своеобразен склад за витамини. Плодът е характерен с богатото съдържание на витамин С, каротин (провитамин А), ликопен, пектин, витамините В1 и В2, както и PP, К. По съдържанието си на витамин С шипковия плод няма аналог в растителния свят! Обичайно пресните зрели плодове съдържат до 600мг на 100гр плод витамин С, според някои източници - до 2 грама (при определени сортове)! В семената се съдържа витамин Е. Високо е и съдържанието на минерални соли - най-вече калиеви, калциеви, фосфорни, магнезиеви и др., флавоноиди (кемпферол, кверцетин, рутин). Така шипката превъзхожда по съдържание на минерали и елементи като калий, магнезий, натрий, калций и фосфор много плодове и зеленчуци. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=31 Сърната (Capreolus capreolus) е средно голям тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни (Artiodactyla). Широко разпространена в нашата страна. Живее в по - северните части на Европа, Мала Азия и около Каспийско море. В Европа не се среща само в Северна Скандинавия и някои острови (Ирландия и Исландия и тези в Средиземно море). В Средиземноморието обитава изключително в планински райони, а другаде е рядка или липсва. Само мъжките екземпляри - сръндаци притежават рога. Те са  къси и изправени. През зимата мъжките губят рогата си, но през пролетта  за новия размножителен сезон израстват отново. Когато започват да израстват, новите рога са покрити със слой от тънка като кадифе кожа, който постепенно изчезва, при загуба на кожното кръвообръщение. Сръндаците могат да ускорят процеса, търкайки рогата си в дървета, за да са твърди за дуелите през размножителния период. Сръндаците са единствените от сем. Еленови, чиито рога растат и през зимата. Тялото е червеникаво, а лицевите части са сиви. Окраската на тялото варира през различните сезони златисто - червеникаво през лятото, но през зимният период потъмнява до кафяво и дори черно с по-светли коремни части и бяла задница. Дължина на тялото е  от 95 до 135 cm, ширина в предните крайници 65 — 75 cm, височина в холката 65 — 75 cm и общо тегло между 15 и 30 , но и до 35 kg. Опашката е къса (2 - 3 cm), трудно забележима или липсва. Първите и вторите рога са неразклонени, между 5 и 12 cm, докато при възрастните сръндаци достигат от 20 до 28 cm, често завършващи с два или три, рядко четири върха. Сърните се хранят  предимно с трева, дребни плодчета, листа и филизи. В дивата природа сърната живее  максимум до 10 години. Предпочита предимно самотния живот като се събира да съжителства главно през размножителния период. Тревожното ѝ обаждане много наподобява кучешки лай. Друг сигнал за тревога е настръхване на бялата ѝ задница. Формата им се различава при двата пола — сърцевидни при женските и бъбрековидни при мъжките. Мъжките може също да лаят и когато привличат женски през любовния период, често по няколко сърни на територията си. Сръндаците са полигамни. Мъжките се бият помежду си за територия по време на ранното лято и се чифтосват през ранната есен. По време на ухажването сръндаците, гонейки сърните, често утъпкват храстите, оставяйки фигури, наречени „ пръстени на сърните”. Мъжките също разчистват окапалата шума с рога — начин да привлекат женските. Сръндаците се разгонват през любовния приод  юли и август. Женските са готови за чифтосване след 16-месечна възраст.Обикновено се раждат по две петнисти малки,които сучат от майка си по няколко пъти на ден в продължение на 3 месеца. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=30 Смрадлика или позната още като Тетра (Cotinus) е дърво до 12 метра или храст, висок до 5 метра, близък до рода Шмак (Rhus). Клоните имат червеникава гладка кора и жълта дървесина. Листата са елипсовидни или яйцевидни с ясно видима нерватура (жилкуване). Отдолу са сивозелени, а отгоре тъмнозелени, с характерна миризма. През есента те почервеняват. Цветовете са зеленикави, бледи, двуполови, събрани в съцветие - метлица, с петлистна чашка, петлистно венче и 5 тичинки разположени между венчелистчетата. Цветните дръжки са покрити с дълги власинки. След прецъфтяването на цветовете дръжките се покриват с розови, зеленикави или червеновиолетови власинки. Плодът е черен и гол.
]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=29 Тъмносини цветове с кобалтов оттенък, сякаш събрали в себе си яркостта на небето, чистотата на кристалния въздух и светлината на слънцето, което изглежда толкова близо в планината, тинтявите създават усещането за простор и свобода и неизбежно привличат погледа – дребосъчета сред камъните в алпинеума или едри растения, център на красиво оформени групи. Тя е тревисто растение, което принадлежи към големия род Gentianaceae. Сред 400-те вида има и едногодишни, и многогодишни. Разпространени са в планинските зони на умерената и субтропичната област на всички континенти, освен Антарктида. Според легендата, растението носи името на илирийския крал Гентий, който 500 години преди новата ера пръв забелязал лечебните свойства на жълтата тинтява и използвал соковете й по време на чумните епидемии.

В планините на България се срещат няколко вида тинтяви. Всички те са платили висока цена за лечебните си качества – изкоренявани са безогледно и съществуването им е поставено на изпитание. Днес с повишаване на екологичната култура и след като години наред имат статута на защитени растения, те постепенно започват отново да заемат своето място в природата ни. Пролетната тинтява (G. verna)краси с цветовете си поляните на Рила, Пирин, Стара планина и Витоша. През юни-юли зацъфтява петнистата тинтява (G. punctata). Висока е до 50 см, има жълтеникави цветове, изпъстрени с кафяви точки. Среща се на Витоша. Пак там са находищата на жълтата (G. lutea) и синята тинтява (G. lutea).Повечето тинтяви имат къси стъбла, а листата са разположени в прикоренова розетка. Цветовете са единични, събрани във връхни съцветия или по един-два, разположени в пазвата на листата. Те представляват красиви камбанки, венчето може да бъде напълно срастнало или да се състои от 4-7 отделни венчелистчета. При срастналите венчета обикновено ясно личи границата между венчелистчетата. Има бели, жълти, розови и пурпурни тинтяви, но преобладаващата част са яркосини. Вътрешната повърхност на венчелистчетата при някои видове е покрита с ивици или точки. Цветчетата се разтварят напълно само при наличието на достатъчно светлина. В зависимост от естествените си местообитания, тинтявите растат най-добре на различни участъци – някои предпочитат слънцето, други – сянката. Това, което обикновено им се отразява зле, е липсата на достатъчно влага. Каменистата почва на алпинеумите бързо изсъхва на слънце, затова е най-добре да се засадят на място с източно или западно изложение или в полусянка. Можете да ги съчетаете с ниски треви – тази комбинация се среща и по алпийските поляни. Ако наблизо има езерце, фонтан или друго водно съоръжение, толкова по-добре – то ще осигури необходимата въздушна влажност. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=28 Дивият заек е изтъкан от мускули под иначе пухкавото си кожухче. На дължина тялото на възрастния див заек достига до 70-75 см, а теглото гони 6 кила. Най - характерното обаче за това създание са неговите удивително дълги уши. Те са към 10-14 см дълги и са доста подвижни.

Отвън са покрити с много фина къса козина, а отвътре са с по-малко козинка, до гола кожа. Цветът им е същият като основната окраска на заека -ръждивосивкав през лятото и повече сив през зимата. Главата на дивия бърз бегач е издължена и е леко сплесната отстрани. Очите са доста големи, изпъкнали като полукръгли копчета, и са разположени странично. Цветът им е от жълтеникав до оранжев. Според някои изследвания това положение на очите при дивия заек дава отлично странично виждане и много добро зрение за движещи се обекти, както и в сумрак, но слабо зрение в посока право напред. Слухът на заека е изключителен. Той като че ли е наясно с това и твърде често спира, за да се ослушва. В такива моменти вдига глава, изправя уши и застива така. Ако е по - разтревожен, се изправя на задните си крака и така, отвисоко, пак слухти, като върти глава.Удивителните уши не само служат за слухтене, а имат и същата роля като ушите на африканския слон. Те са богато кръвоснабдени и докато лежи в жегата, заекът леко ги поизправя. Така те действат като радиатор на автомобил. Същата роля имат ушите и при интензивното бягане - отново охлаждат кръвта и предпазват животното от прегряване. Предните крака на дивия заек са доста по - къси от задните и завършват с малки лапи с 5 пръста, с възглавнички и остри нокти. Задните му крайници са значително по - дълги и имат по 4 пръста на лапа, като стъпалото им е поне 3 - 4 пъти по-дълго в сравнение с предното. При бягането на заека тези могъщи задни крака минават пред предните и изтласкват с голяма сила животното напред. Той бяга с удивителната скорост 60-70 км/ч. Основната окраска на горната част от тялото при дивия заек е ръждиво- или жълтеникаво - сивкава. Самият косъм е сив, отдолу с ръждив горен край. Подкосъмът, или пухът, е сив. Цветът на корема е бял или мръсно бял. Ако животното обитава карстов район с много бели камъни, е възможно сивкавото в козината му да преобладава целогодишно.

През лятото окраската бие повече на сухи треви и жълтее, а през зимата е предимно сива. Зайците линеят на два пъти - през пролетта и на есен.Опашката е много къса - под 10 см и е пухкава. Тя е тъмна отгоре и бяла от долната си страна.

Дивите зайци са полигамни животни. Те се събират на големи групи, за да сватбуват и тогава мъжките яростно се бият за някоя женска: изправят едни срещу други и се удрят с лапи или се дерат с нокти. При тези схватки няма нито тежко ранени, нито жертви. Бременността трае от 45 - 48 дни, след което се появяват малките зайчета. Още от първия ден те могат да бягат, да чуват и да виждат, за разлика от питомните им братовчеди, които се раждат голи, глухи и слепи. Дивите зайци се размножават до 4 пъти в годината, като броят на малките в първото и последното котило е обикновено 2-3, а в летните котила - от 3 до 5, че и повече. При по-мека зима този сватбарски маратон се захваща още насред януари. Зайчетата са много предпазливи. През деня те по инстинкт лягат и не мърдат. Така хищниците по - трудно ги откриват. Малките растат бързо и след 6-месечна възраст вече могат да участват в размножаването. Така видът оцелява, въпреки многобройните си неприятели. При зайците няма видима разлика между дамите и господата. Все пак опитните ловци знаят, че женските са малко по - едри от мъжките. Освен това, те с увереност говорят за по- кръгли глави при зайкините в сравнение с мъжките, които имат по-удължена глава и източено тяло.
Дивият заек днес обитава почти цялата територия на Европа, като на север ареалът му стига почти Полярния кръг. На юг диви зайци има и в Северна Африка. В Азия дългоухите спринтьори заемат обширна територия чак до Казахстан. У нас те се срещат из цялата страна, при това от нивото на морето чак до високите части на планините. Важно е да се знае, че тези животни правят и някои рутинни сезонни премествания. Освен денем, дивият зеак е активен и след мръкване. На зазоряване заляга в някоя падинка и си почива. Ако теренът не му предлага подходящите естествени удобства, животното рови и си прави легло. Там, ако не бъде подплашен, заекът си придрямва сладко на пресекулки чак до следващата вечер, когато пак хуква с прибежки и подскоци към пасището си.

Това залягане е абсолютно типично за вида и дава огромни предимства за оцеляването му. Независимо от факта, че леглото е дълбоко едва десетина сантиметра, заекът се намества много изкусно в него. Подобно на котка, той отпуска тялото си и то заема формата на трапчинката. Ушите си този хитрец прибира на гърба, като само при някаква тревога ги изправя. Това се получава, защото по-голямата част от тялото на животното всъщност е „прибрана" в земята, като и краката са свити отдолу. В тази поза и неподвижен дивият дългоушко почти не може да бъде надушен дори от ловно куче. Горната страна на дивия заек е рижава и отлично се слива с прижълтелите треви и буренаци. Така той се крие в естествен камуфлаж, който го пази и от грабливите птици. Дивият заек живее самотно и отлично познава района си. В него той си подбира по няколко сгодни за лежка позиции и често ги сменя при необходимост. При дъжд зайците се изнасят към гората или към гъсти храсталаци по долове и синори. Там те залягат на сушина и чакат времето да се оправи, за да се върнат към обичайните си по-открити места. У нас дивите зайци са се приспособили към най-различни терени и местообитания: от живот край самолетни писти и магистрали , дори до планинарско отшелничество в някоя закътана горска поляна.

Дивият заек е вегетарианец. Основната храна на заека включва много видове диви треви, люцерна, детелина, покълнали есенници. Зайците обожават овеса и цвекло, опадали ябълки и други плодове или зеленчуци. Нощем животинката се изнася към мястото за храна, като това най-често става по обичайни и утвърдени пътища. Сутрин дългоухият припва по обратния път, но преди да залегне, прави кръгове и примки, като гледа да пресича дирята си, за да обърка евентуалните си преследвачи. При липса на достатъчно свежа трева зайците хапват листа, пъпки, млади клонки от храсти и дръвчета. А през зимата гризат и кората на дръвчетата, за да оцелеят. У нас се наблюдава и примъкването им по - близо до селата, особено при дебел навалял сняг. Поради повсеместното разпространение на вида у нас е трудно да се опишат типичните заешки места. Все пак в полето това са участъци, където има оврази и обрасли с храсталак долове, ветрозащитни пояси гора или пък просто малки кории насред къра. Лозята също дават отлични условия за дивите зайци. В корените на лозите винаги растат треви и бурени, а самите високи лози дават прикритие на животинките.

Дивият заек за съжаление се намира най -долу в хранителната таблица и е постоянен обект на хищниците. От въздуха неприятели са бухалите, ястребите, орлите и някои соколи. За малките зайчета обаче ловуват и сивите врани, свраките и дори щъркелите. По земя го дебнат вълците, главно през зимата когато могат да застигнат заека в бяг, лисиците, чакалите, енотовидните кучета, дивите котки и язовците. За младите животни бленуват и дребни хищници като златката и поровете. Особено опасни са и скитащите кучета и котки, както и овчарските кучета. Ако някое зайче оцелее и порасне - ако не го застреля бракониер и не го сдави хищник - може да доживее и до 10 години, но до тази възраст едва ли достига и едно на хиляда зайчета. В България е прието на зайци да се излиза с ловно оръжие 12 калибър. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=27 Измежду всички наши земноводни дъждовникът бие най – силно на очи поради характерната си окраска. Основният цвят на тялото на това животно е черен, като то е изпъстрено с неправилни, различно големи жълти петна. Той достига до 20 – 28см дължина. Дъждовникът е сухоземен обитател, като се среща главно в обрасли с буйна растителност влажни планински местности. В равнините го има само там, където се срещат обширни гори или площи, обрасли с храсти. В планините на България той се среща до 2350 м н.в. Подобно на тритоните и дъждовникът е хищник. Но тъй като пълзи твърде бавно, негова плячка стават само някои бавноподвижни безгръбначни животни – земни червеи, голи охлюви, стоножки, някои насекоми и др.

Женските дъждовници дават живот на своето потомство във водата. Напролет те навлизат в някои водоеми с бистра, стояща или бавно течаща вода.Тук женските “раждат” направо малки ларви. Всъщност това не е същинско раждане, защото женската снася едри до 6 мм полупрозрачни, слабо бяло замъглени яйца, в които се вижда свита малка ларва с черни очи. Веднага след снасянето, а най – често още през време на снасянето, т.е. при излизането на яйцата от клоаката на женския дъждовник, ларвите се раздвижват, разкъсват тънката ципеста обвивка на яйцата и потъват към дъното на водоема. След това почти веднага започват да плуват около майка си. В България дъждовникът се намира под защитата на закона.
]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=26 Обикновеният габър е един от най - широко разпространените дървесни видове у нас, но съобществата му обикновено заемат малки площи. Ще го срещнете из равнинните гори заедно с някои видове дъб или липа. По-нагоре - в предпланините, той образува вече по-обширни габърови или габърово - букови съобщества. Така обикновеният габър постепенно се изкачва докъм 800 - 900 м над м. в. Той има силно развита коренова система, която го прави издръжлив на различни климатични и почвени условия. Тази устойчивост му осигурява и успех в междувидовата борба за съществуване. Независимо от това, той най-добре се развива на умерено влажни и рохкави песъчливо - глинести или на сиви горски почви. Стволът на обикновения габър е прав и стига до 25 м височина. Кората му е тъмносива и гладка. Клоните образуват богато развита и гъсто облистена корона. Листата на обикновения габър са прости, цели, продълговато яйцевидни и на дължина стигат до 12 см, а ширината им е от 3 до 7 см. На всяка листна петура са развити 9 - 15 двойки странични жилки, които се хвърлят в очи с правите и успоредни линии, които образуват по петурата.

Листният ръб е двойно напилен и във всяко зъбче влиза по една странична жилка или нейно връхно разклонение. Обикновеният габър, както и всички наши представители на брезовите, е листопадно дърво - всяка есен той изгубва зелената си "дреха", за да прекара в покой студената зима. Обикновеният габър е еднодомно растение, а цветовете му са разделнополови, събрани в увиснали мъжки и женски съцветия - реси. Мъжките реси са дълги около 6 см. Те са съставени от цветове, които нямат околоцветник и прицветни листчета. Вместо тях се развива една ресничеста червено - кафява покривна люспа, а навътре от нея са събрани 4 - 12 тичинки. Женските реси рано напролет са много дребни, но по-късно се удължават и стигат до 15 см дължина. Отделните женски цветове са събрани по два в пазвите на покривни люспи и няколко такива групички, наредени една до друга, образуват женската реса. През април и май габъровите дървета цъфтят и тогава повее ли вятър, цветният прашец от мъжките реси се разнася като жълт облак от милиони микроскопични прашинки. Цветният прашец опложда женските цветове и в края на лятото се появяват плодоносещите клонки на растенията. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=25 От края на юни до края на юли на Витоша може да видите да цъфти едно емблематично цвете - Витошкото лале. Расте на достъпни места, на височина 1500-2000 метра на поляни, които са влажни от слабите планински води, които се стичат към местата, където вече имат дебит и може да се наречат потоци. Мястото, където расте, е влажно и подгизнало, но понеже водата е слаба може да изглежда достъпно. Ако не искате да се намокрите, бързо ще се откажете и това може би пази цветето от обирането му.

Витошкото лале е божур, планински божур, Trollius europaeus, на латински и Globe-flower на английски. Защитено растение, не с най-висока степен.

Ако ходите по пътеката между горната станция на открития лифт (Голи връх) и Алеко се вижда на страничните поляни. Има го и малко по-настрани разбира се. ]]> http://landmarks-bulgaria.com/bioraznoobrazie/view_article.php?id=24 Разпространение
Чакалът е повсеместно разпространен в Мала Азия, Северна Африка и Югоизточна Европа. В недалечно минало у нас видът се считаше за рядък и отстрелът му бе забранен. През последните няколко години се наблюдава значително увеличаване на неговата численост и разширение на ареала му, а в някои райони по отношение на него се налагат ограничителни мерки.

Общи сведения
В систематично отношение принадлежи към семейство Кучета, като прилича на вълка, но е по - дребен от него. Цветът на козината му е сиво-жълта. По гърба тя е с тъмен оттенък, а отстрани, по врата, по краката и от двете страни на главата е златистожълт. Опашката му е рунтава с жълто -сив цвят и с отделни по - тъмни петна, краят й е черен. На дължина тялото на чакала достига 100-120 сm, а опашката 20-30 сm.

Начин на живот и хранене
Чакалът ловува предимно нощем. По принцип е всеяден, като се храни с мърша и дребни животни. Изяжда яйцата на гнездящите по земята птици, причинява значителни щети на ловното стопанство, като унищожава зайците, фазаните и яребиците, сърнета, малките на елена - лопатар и др., яде плодове, дини и пъпеши. Чакалът живее поединично. След мръкване вие по особен начин, наподобяващ плач, на което отговарят всички чакали в района.

Размножаване
Любовният период е през март. Бременността продължава 60-63 дни. Женската ражда 4-5, рядко повече малки в просто устроени дупки в земята.

Стопанско значение
Чакалът е отнесен към групата на вредния дивеч. Ловува се чрез хайка или примамване с мърша. Кожата му не се цени. Като трофей се оформя главата с челюстите и кожата. ]]>